Offline is dead! God save the offline!

Лесно ли се правят интернет viral кампании в България?

Да, колкото и навсякъде другаде. Т.е. ужасно трудно. Успешният viral се нуждае от една много проста и същевременно гениална идея, представена в макс минута и 30 секунди, перфектно изпълнение и после всичко се задвижва от само себе си. Ако таргетът ти са 5-те хиляди човека в Twitter и знаеш как да стигнеш до „най-влиятелните”, целта е изпълнена. Но в повечето случай кампаниите са за доста по-масовия потребител (който още си седи само във Facebook). И става по-сложно.

Ако не си „Кока Кола” или не познаваш достатъчно много хора, които са готови да разпространяват твоята кампания щом ги помолиш, ти трябва бюджет. Кампанията трябва да се „побутне” - платени публикации, репортажи, коментари. Медиите са сила номер 1 в случая, но не само тези онлайн. Трябва да излезнеш и офлайн. Плюс постери, флаери, fame cards. Защото,за да е viral нещо в интернет, не ти трябват хората (като мен), които по цял ден това търсят – реклами, кампании, инициативи. Трябват ти всички останали. А те още се впечатляват офлайн.

„А с кашкавааааал....” стигна до най-най-активните интернет потребители, които киснат по цял ден във Facebook, четат разни забавни неща и гледат клипчета. Как го направи – спонсорирано видео във vbox7.com. Пак бюджет, пак медии. Обаче много правилно подбран канал за таргета и съответно успех. Какво правим обаче при таргет 35-45 годишни, прекарващи до 2 часа на ден в нета? И желание на клиента за интернет viral кампании?

Измисляме гениалната идея. Или пак стигаме до офлайн. Offline will never die!

Като няма с кого да го направя, го правя със себе си*

Или защо е добре от време на време да правим експерименти със себе си и да бъдем просто потребители?

Когато се занимаваш с маркетинг, и по-точно с частта от него, свързана с комуникациите, си изкривяваш мисленето. Дори и да не искаш. Гледаш реклами с интерес, винаги се зачиташ  брошури и билбордове, разбираш едва ли не първи за новия сайт, приложение или Twitter профил на дадена компания. И това понякога е лошо, защото се губи онази част от теб, която е най-близо до реалния потребител – до този, на който се опитваш да говориш всеки ден. А колкото повече се отдалечаваш от него, толкова по-трудна става комуникацията ви.

Затова е хубаво да си правиш експерименти от време на време – да бъдеш на мястото на човека, който трябва да бъде убеден, че един продукт е именно за него. Старая се да си правя такива. Последният (който всъщност продължи доста дълго) беше с електронните книги. Прецених, че попадам в таргета на компаниите – обичам да чета, уж съм отворена към технологиите , влияя се от най-новите тенденции, които имат потенциал да се превърнат в „мода”, обичам да експериментирам. И мога да си купя електронна книга, ако поискам. Абсолютно съзнателно месеци наред не се поинтересувах какво представляват електронните книги, колко струват, къде се продават. Твърдо си държах на позицията, че нищо не би могло да измести удоволствието от това да си държиш книгата в ръка, да си отбелязваш докъде си стигнал и да се ядосваш, когато разлееш кафе върху нея. И чаках да видя как ще ме убедят, че си заслужава да си купя електронна такава.

Успяха в рамките на 2 седмици.

Стъпка 1: Попаднах на реклама на Kindle (не в България и не в интернет), която казваше колко хартия може да се спести само от 1 притежател на Kindle. Тук стигнаха до моята еко-същност и почнах да се замислям за бъдещето на планетата. На 4-тия път, когато видях тази реклама, вече даже ми беше гузно, че чета книги на хартия.

Стъпка 2: Моя колежка беше впечатлена от електронната книга на нейна приятелка и с ентусиазъм ми разказа какво представлява. Далеч от това, което беше в моята глава. И определено се заинтригувах още повече.

Стъпка 3: Майка ми (!!!) – жена, която не е привърженик на модерните ”играчки”, ми каза един ден как ще си купувала електронна книга, защото едикойси имал и тя като я видяла и се влюбила в нея...

И тук дойде моментът да се разровя в нета най-накрая. И в крайна сметка да си поръчам електронна книга. Процесът на моето убеждаване може да се приложи за най-различни продукти:

Стъпка 1: Докосни някоя емоция на потребителя, по възможност там, където не очаква. Все още офлайн рекламата на онлайн неща или технологични джаджи е много ефективна.

Стъпка 2: Накарай хората, които първи са купили продукта ти, да бъдат очаровани от него и да го „рекламират” на своите приятели, те – на техните приятели и т.н. Превърни ги в твоето рекламно лице и им създай общност (тук, разбира се, се включват ефективно социалните мрежи J)

Стъпка 3: Моли се няколко първоначално негативно настроени към продукта ти хора да се убедят в достойнствата му (а може и да се опиташ да ги убедиш) – те ще го промотират най-добре.

Дотук с изводите от ролята ми на бързо приемащ потребител, на границата да влезне в ранното мнозинство. Сега предстои нов експеримент – да бъда мноооого скептична в ролята на потребител от групата на късното мнозинство. Само трябва да си избера продукта. Някакви предложения?

*Няма да изпадам в обяснения за смисъла на заглавието, звучи си ми идеално за поста ;)

Питай ме и ще ти кажа

Или защо Facebook Questions отбелязаха такъв бум в последните дни.

Живеем в информационно пренаситен век и пак има информация, която искаме, но не знаем как да получим. Какво мисли потребителят за новата ни бутилка, харесва ли му вкуса на новия сок, купува ли си изобщо газирани напитки? Да, има маркетингови проучвания, но както знаем те малко (че понякога и много) изкривяват информацията. А за да получиш реалната, трябва да отидеш в „естествената” среда на твоя потребител и да го разпиташ така, че да не ставаш досаден.

Ок, ще го питаме какво е най-важното качество на една кола. Отиваме на автомивката и докато чакаме да ни измият колите, завързваме разговор с „колегата”, чакащ до нас. Каква по-„естествена” среда от тази?!? След  15 минути и колите са чисти, и ние знаем в пълни подробности защо за нашия човек сигурността е по-важна от икономичността и дали е за или против електромобилите. И всякакви такива полезни неща.

Добре де, как да направиш това за 1000 човека? А за 5000? Започваме да търсим друга „естествена” среда. Добрата новина е, че вече я има – и там може да си питаме за всичко, което ни хрумне. Във Facebook, чрез Quеstions. Не че е някаква нова или уникална функция, която я няма по другите социални мрежи, просто тук се разчита на огромния брой потребители.

Задаваш си въпроса и започва „снежната топка” – той се разпространява от само себе си и все повече хора отговарят. Защото е бързо и лесно. 10-15 секунди да го прочетеш, 1 да кликнеш и да отговориш. А защо изобщо отговараяш? Защото искаш да си кажеш мнението („И аз искам някой да ме чуе!”), защото искаш да видиш другите „тъпаци” как нищо не разбират („Гледай ги пък тея, Загорка е далеч от най-добрата бира”), защото умираш от любопитство какво ще отговорят твоите приятели („Дали той предпочита брюнетки като мен пред глупави блондинки като Ани?”). Причини много – човекът като социално животно умира да си споделя с хората важни и маловажни неща, стига някой да иска да ги чуе. И да знае как да попита.

И накрая остава най-важният Question – готови ли сме да чуем отговорите? Защото в социалните мрежи я няма агенцията за маркетингови изследвания, която може да поизкриви леко резултатите, за да бъде доволен клиентът и после да има с какви данни да се хвали, колко е велик. В крайна сметка в бизнеса, както и в живота страхливците оцеляват, но никога не постигат успех. В каквото и да е. 

Така че, ask me a question on Facebook!

Сватба по Facebook-ски

Миналата седмица бях на Малдивите, тази пък се разделих с приятеля си, следващата седмица ще срещна случайно детската си любов...

За всичко това мога да те убедя чрез Facebook, даже да приложа снимков материал, за да е по-убедително. Но всъщност може нищо от това да не ми се е случило. Или поне не докато съм била будна.

Във Facebook всеки изгражда за себе си образ – доколко е реален е съвсем отделен въпрос. Но другите вярват (странно или не), т.е. ако искаш да накараш някого да си мисли нещо за теб, вече знаеш как. А и да не искаш – можеш да чуеш какво ли не за себе си. Хората тълкуват нещата по техен си начин, който обикновено е далеч от истината.

Днес попаднах на профил на момиче (реален профил, важно е да уточня), която е на 15. Тя беше създала цяла история – как е имала годеник на 25, който е починал миналата година. Голяма драма, всички я успокояват и сипят съвети как да се съвземе след неприятната случка. След време тя си хваща ново гадже и се пише обвързана. Профилът на гаджето е със снимки, свалени от нета, и с един приятел – въпросното момиче. В памет на починалия годеник момичето качва албум с негови снимки. Отново свалени от нета, на 1-та се виждаше watermark-a на сайта, от който е взета. Но хората пак коментират и съчувстват. След 2-3 години това момиче може и да се ожени във Facebook – нов статус, 1-2 снимки. Ще има да й честитят, да й завиждат, че даже някой може да иска да й прати и подарък. Защо не, нали са си приятели във Facebook?

Дотук добре, въображаемите приятели са станали малко по-реални – имат си профил във Facebook, нищо лошо. Но какво означава това изкривяване на реалността в социалните мрежи за един маркетингов специалист? Както ни учат добрите стари учебници – за да разбереш потребителя най-добре, влезни в неговата роля. Т.е. ако искаш да комуникираш дадена марка през Facebook, защото си преценил, че твоят таргет е там, ще трябва да прекараш няколко дни целодневно в тази мрежа. Да гледаш хората какво правят, да започнеш да се държиш като тях и неизбежно да започнеш да изкривяваш реалността. Нали правиш това, което правят всички?!

И след време можеш да попаднеш в неприятна ситуация – изкривявайки реалността, бъркаш  основите, върху които градиш стратегията си, от там кампанията ти е провал. Защото да влезнеш в ролята на потребителя е супер, но винаги трябва да можеш да анализираш сам себе си защо постъпваш по определен начин. А не да се загубиш в тази роля. Да  наблюдаваш как постъпват другите е безценно, но винаги трябва да знаеш, че поведението им се определя от дадени фактори и не може да се приема за общовалидно.  Това, че всички са във Facebook, е така (и вече си още по-убеден след 5 дни киснене в мрежата), но какво правят „твоите хора” там? И дали изобщо можеш да достигнеш до тях ефективно, или това просто не е каналът за този продукт? Трудни въпроси, но може да те предпазят, за да не се окаже накрая че промотираш скъпи обективи Nikon на домакини от малките градове. Или пък тестове за бременност на гейове.

В крайна сметка най-важното е, че ако работиш и комуникираш даден бранд онлайн, винаги трябва да си припомняш, че все още живеем офлайн. Интерпретирай поведението на хората не през своята призма, дори не през тази, която те сами създават в социалните мрежи. Виж ги какво правят в реалния свят и как пречупват после това поведение в мрежата. Дори и 1% от хората да си организират Facebook сватба, останалите 99 се женят по старомодния начин - на живо. 

И как започна всичко...

Повече от година се чудих има ли смисъл да започвам да водя блог. Типично според това, което казват за мен всички хороскопи, аз постоянно се колебая (каквато е работата на везните) - въпреки че по мое мнение не съм човек, който не може да взима решения, но това е друга тема. Та сигурно така може да се обясни това чудене. Признавам си обаче, че не исках да се захващам с това по две причини:

1. Чист мързел – да проуча къде да си направя блог, пък после да сядам да пиша уж редовно (а на мен ми се пише само когато съм в определено настроение). Да отделям от и без това винаги недостатъчното ми свободно време...особено когато има толкова други готини неща за правене. Трудна задача.

2. Загуба на интерес – не можех да бъда сигурна, че няма да ми писне бързо. На мен почти всичко ми е интересно първоначално, но малко неща успяват да ми задържат интереса за по-дълго време. Да хвърлям усилия за блог, който ще поддържам месец-два, ни връща на важността на т. 1.

Дори когато по стечение на обстоятелствата започнах да работя в сферата на дигиталния маркетинг, пак не се решавах на тази „важна” стъпка. Въпреки че професионално осъзнавам колко е хубаво да си имам блог, т. 1 и т. 2 са си силни фактори. Месеците си минаваха, аз уж все започвах и все нещо се случваше...

Така де, поне не съм започнала да спамя от по-рано и аз и да досаждам с моите мнения, вълнения и критики. Обаче то си е неизбежно – една вечер (т.е. тази вечер) докато гледах крайно неприятните Тевес и Лукас да се бутат на Анфийлд и междувременно четях в Туитър странни коментари за „Стъклен дом”, вече знаех, че ще седна да напиша това, което сега четеш.

Е, трябва да си призная, че в последните 2-3 минути четене, не си научил/а нищо ново, още по-малко пък са ти били полезни. Но не си ли губим постоянно времето в нета всеки ден? Дори и тези като мен, които работим в интернет? Та 5 минути повече или по-малко – все тая, не ми е гузно. За напред обаче обещавам да пиша само за интересни неща, свързани с маркетинга във всичките му форми и с всичко, което съдържа в себе си това понятие. Или поне така, както го виждам аз. Не мисля да те занимавам със себе си и моите лични драми, приятелите ми трябва да ги търпят и да ме слушат. Не им завиждам, ама все пак и аз доста често влизам в ролята на душеприказчик (от малка си знам, че умението ми да слушам хората не е много хубаво).

Ако не съм особено редовна с постовете – предварително се извинявам (върни се на т.1.). Трудно понасям критики от хора, които не смятам за достатъчно компетентни да ме критикуват, но тук мисля да преглътна това и да се вслушам във всяко изказано мнение. Рано или късно ще се появи такова, или поне така се надявам :) Ще се постарая да се изказвам в по-кратки и смислени постове – знам, че и ти си имаш по-интересни неща за правене. Пък дано да успея.

P.S. И с риск да се повторя, заради т. 1 и т. 2 нито съм си измислила име на блога, нито съм отделила време да го регистрирам. Затова реших да се възползвам от добре познатия Google като за начало, после ще видим :)

И един съвет от мен – ако искаш да си направиш блог, не започвай толкова неподготвен/а, колкото започвам аз сега!